ВРЪЩАНЕ КЪМ УЕБСАЙТА:http://www.tlig.org/bg/spirituality/prophecy/prophecy/РАЗМЕР НА ШРИФТА: NORMAL - LARGE

Български » Духовност » Пророчество » Пророчество »

 

Пророчество и Откровение

от Niels Christian Hvidt

Изказване направено на конференцията “Даровете на Светия Дух пред Прага на Второто Хилядолетие” в Католика, на 18-21 септември 1998, организирана от “Движението на Надежда”.

Госпожи и Господа, уважаеми приятели. Утре, ще чуем най-известния жив пророк – Васула Риден. Тя е също така и най-оспорваната мистичка, но това не означава непременно, че не е автентична: по-скоро, – както ще докажа – става въпрос за един от характерните белези на пророчеството: пророците никога не са популярни. Отец Somavilla ще говори за традицията на пророчеството в Църквата и ще сравни Васула с други пророци. Marino Parodi ще ви представи Васула, а самата тя ще говори за пророческото си изживяване.

Възможно е всички да сте чували заключението: нямаме нужда от пророци, защото Бог говори посредством Сина Си, и следователно няма нищо друго, което да каже. Това го каза Мартин Лутир, и Свети Йоан на Кръста каза същото, въпреки че с едно много конкретно значение, в подтекста на един спор. Извън този подтекст, словата на Йоан на Кръста губят в голяма степен значението си.

Cъществуват католици теолози, които предлагат идеята за края на пророчеството с идването на Христос, и следователно, отказват на Светия Дух възможността за контакт с децата Му днес посредством различните харизми. Върху този въпрос ще се опитам да фокусирам с настоящата работа. Ще уточня, че тази идея е равнозначна на погрешното разбиране на основни християнски истини и е абсурдно да казваме, като християни, че Бог няма нищо друго, което да каже. Възнамерявам да пристъпя към това, съсредоточавайки се върху истинската природа и понятието на християнското пророчество, уточнявайки какво представлява християнинът пророк и коя е целта на Бога с изпращането на пророци в света.

"Съществува ли тук пророк на Господа, чрез който да попитаме за Господа?" (2 Царе 3,11). Думите се на един от царете в Стария Завет в една трудна ситуация. Пророците са играли важна роля в Стария Завет. Големи части от Стария Завет се явяват като непосредствени откровения, пророчески слова на Бога. Пророкът изживява словото на Бога и го проповядва на своите съвременници не като свое слово, а като непосредствено “Слово на Господа”. Пророческата линия продължава в Новия Завет, след като Новият Завет в множество откъси говори за пророците. Но какво става с края на последната книга на Новия Завет? Бог спира ли внезапно да се явява? Да не би да е приготвил багажа си и да е заминал за дълги ваканции, докато един ден “се завърне с облаците на небето”? (Мк 14, 62) Или днес се явява, когато сметне за необходимо, както беше правил в миналото? Опитностите на светиите и на мистиците на Църквата изглежда потвържават последното.

Намирайки се човек пред въпроса за пророчеството, може да установи следните неща: в Църквата винаги е имало пророци, които са се държели и говорили като пророците на Стария и Новия Завет. Изглежда, че е възможно да се определят особените характерни черти на християнското пророчество и ролята на пророчеството в Църквата. Ще видим, че теологическият труд относно понятието на пророчеството не води до периферията на теологията, а в сърцето на основните теологически въпроси. И накрая, човек с изненада открива колко малък теологически труд е направен в областта на християнското пророчество.

Християни пророци

Християните, Евреите и Мюсюлманите вярват, че Бог се разкри на пророците на Стария Завет, за да поведе народа си в трудните ситуации. Йоан Кръстителят в Новия Завет бива назован последният пророк в смисъл, че e последният, който оповести идването на Месията, но не е последният пророк, който се споменава в Новия Завет. В Евангелието на Лука се споменава за Симеон и пророка Ана: и двамата пророкуват за младенеца Иисус (Лука 2, 25-28). Самият Иисус се назовава пророк и отбелязва, че никой пророк не бива почитан в родината си (Йоан 4, 44). В Деянията се споменават пророци на съборите и от двата рода. Филип бива поощрян от един ангел да отиде да срещне един човек в кола, който ще стигне на опрeделен път, и на когото говори за евангелието (Деяния 8, 26-40). С помощта на видение, апостол Петър осъзнава, че не трябва да прави различия между расите, защото всички са равни в очите на Бога (Деяния 10, 11-16). Обратът на апостол Павел бива предизвикан от едно видение на Христос и цялата му мисия се придружава от видения. Друг един пророк, Агавос, предрича на Павел, преди отпътуването му за Йерусалим, че ще бъде вързан във вериги в Палестина (Деяния 21, 11).

Павел в посланията си говори за пророците на Църквата и ги поставя веднага след апостолите. Изглежда, че пророците са имали едно от многото и различни служения в Църквата. Точно, както са съществували свещеници, така са съществували и пророци, учители, дякони и екзорсисти. Павел казва за пророците, че строят, насърчават и утешават другите (1 Кор. 14, 3-4). Пророците на съборите в Новия Завет изглеждат като пътуващи пророци, които ходят от събор на събор, въпреки че Църквите на Йерусалим и на Андиохия са имали по-скоро постоянни пророци (Деяния 11, 27 и 13, 1). Последната книга на Новия Завет, Откровението на Йоан наречена също Апокалипс е изпълнена с видения и пророчески откровения. Присъствието на пророчеството в Новия Завен е много голямо: като християни, вярваме, че действителността, както се представя в Новия Завет е основата на последвалия Християнизъм. Ако е така, много е лошо, че пророчеството беше изместено от бележника на Християнската Църква.

И е така: писанията на Първата Църква появили се ведната след Библейските Писания, показват ясно присъствието на пророци. Отците на Църквата уверяват с аргументи, че Църквата никога няма да остане без пророците си. Един от най-значителните извори, Апостолските Отци показва ясно присъствието на пророци в Първата Църква. Един от текстовете на тази сбирка, Ермас Пастирят, говори с пророчески откровения за живота в съборите и какво ще стане в бъдещето. Приликата с Откровението на Йоан е дълбока. Друг един пример от Апостолските Отци е “Дидахи”, който съдържа големи пасажи относно това как вярващите трябва да изследват автентичността на пророците. Тук, първият характерен белег за автентичния пророк е моралният му живот. Други стари църковни извори говорят за критерия за автентичността на пророците: пророците трябва да бъдат съдени от плодовете и от посланието им.

Лицето на пророчеството се променя

Пророчеството като феномен и служение в Църквата не изчезва. Въпреки това, трябва да кажем, че сменя лице. В началото, Църквата се ръководи от свещениците и пророците, но изглежда пророчеството намалява вече в 1-ия християнски век. Въпреки че остава като служение в Църквата до края на 2-ия век, по-скоро действува извън установените рамки на Църквата. Това не означава, че Светият Дух изоставя Църквата, просто пророчеството в класическия си харизматичен вид блика спонтанно, вън от границите на установената институционна религия. Фактът, че папите и другите йерарси са имали известни видения и пророчески откровения не променя тази господствуваща тенденция. Поради различни причини, пророчеството престава да представлява отделно служение, особено след отрицателните опитности с лъжливите пророчества. Опасността от лъжепророците е ахиловата пета на пророчеството, както и основната причина за отрицателното отношение към него.

Властта на Първата Църква е била по известен начин харизматична, след като се основавала на непосредствената опитност на божествения Христос посредством пророците. Отрицателните опитности с лъжепророците са отвели йерархията към промяна: от харизматична, отвесна власт към по-хоризонтална власт основана на историческото възпоминание за живота и учението на историческия Иисус. Става въпрос за една процедура с огромни последствия в развитието на Християнизма. Отведе до необходимостта за сигурно и неотменимо свидетелство за живота на Иисус, за което Святото Писание беше естественият отговор. (Hallback 60)

Повечето пророци са жени

Друга една промяна в лицето на пророчеството е, че жени стават християни пророци. Това е валидно особено за католическата традиция. В Стария Завет повечето пророци са мъже. В Новия Завет става въпрос за мъже и жени пророци. Но, започвайки с откровенията на Хилдегард от Бинген през 13 век, да получава човек послания от Господа и да ги проповядва като “Словото на Господа” става почти изключително женско предимство. Всички значителни пророци са жени: Бригита от Вадстена, Екатерина от Сиена, Жан Дарк, Мари ала Кок и сестра Фаустина Ковалска, за да се ограничим само с тях. Вече мнозина църковни отци съпоставят пророчеството с женския елемент в Църквата. Особено Дева Мария бива характеризирана изключително като пророк. Богородицата е първообразът на християнското пророчество благодарение на способността да слуша и да приема Божието Слово с цел да забременее с него, да даде плод и да го раздаде в света.

Ако човек се обърне към теологията с цел да научи повече неща за това какво точно представлява пророкът и с какво се занимава, ще се намери пред неприятна изненада: Rino Fisichella отбелязва, че “да обсъждаш за християнското пророчество е като да гледаш разнебитен кораб след корабокрушение” (стр. 788). Малко теологически раздели са така недостатъчно покрити, както християнското пророческо служение. Теолози от ранга на Karl Rahner (стр. 22), Hans Urs von Balthasar(стр. 11) и Joseph Ratzinger (стр. 106) споменават с тъга тази почти ненаписана точка върху теологическата карта. Но, тази почти ненаписана точка е поради тази причина интересна, след като отразява една от характерните черти на пророците: никога не са популярни! Както Църквата отхвърли нормално пророците, докато живееха, по същия начи изглежда, че и теологията желае да приключи с въпроса, колкото е възможно по-скоро.

Нови търсения

В католическата традиция пророчеството е пренебрегнато поради една много несполучлива тенденция на католическата теология. Отнася се до определението на сложното понятие на откровението. За дълго време, се е считало, че откровението се отнася само до учението. Бог разкрива себе си единствено с цел разпространението на учението и на догмата на Църквата. Тази идея за откровението била наречена догматично сближение до откровението. От сърцето на това схващане се родила идеята, че краят на откровението е дошъл с последния апостол. Възможно е да сте чували за тази догма. Това е много важен момент и е повлиял до голяма степен схващането за пророчеството. Явно е: ако откровението се отнася единствено до догмата, тогава Иисус и апостолите са ни дали, каквото ни е необходимо за спасението ни и следователно, Бог няма какво повече да ни каже, след като не може да съществува по-съвършено откровение от Иисус Христос и никоя догма не е по-съвършена от учението, което самият Той даде на учениците си.

Това обаче схващане за откровението има основни недостатъци. Преди всичко, следва, че Бог е един Бог, който, след като говори посредством Сина си, приготви куфара си и замина за далечно пътуване, за да се завърне за съдния ден. Този обаче, не е християнският Бог. Иисус разкри Бога като Бог, който търси безспир сътворенията си, защото ги обича.

Вторият Синод на Ватикана поправи много от тези погрешни тълкувания. Теолозите на Синода заключиха, че божието деяние на откровението не се отнася само до догмата. Когато Бог се разкрива, не го прави единствено, защото желае да прибави нещо в книгите по догматика. Разкрива се, защото обича своята Църква и желае да привлече децата си в общение със себе си. Тази нова теория върху откровението се нарича личностно сближение на откровението. С това сближение, идеята за края на откровението с последния апостол беше счетена за несъвършена картина на откровението. Беше доказано, че думата край end е погрешен превод от латинското completare, което, както е известно, не означава свършвам, а изпълнявам. Христос е изпълненото откровение на Бога, а не последното му проявление.

Това е много важно за идеята за християнското пророчество. Означава, че могат да съществуват много добре и християни пророци. Истина е, че не могат да кажат нещо, което да се възпротивява на откровението на Бога в Христос. Святото Писание е свидетелството за откровението на Христос, но не последното, както казва Иисус в Святото Писание: Имам още много неща да ви кажа. И в друг един пасаж, Йоан Евангелистът пише, че словата и делата на Христос не биха могли никога да се опишат цялостно – ако се записваха в книги, нямаше да ги побере цялата земя. (Йоан 21, 25) Понякога, Църквата може да се отдалечи толкова много от откровението в Христос, че словата на пророците да изглеждат “празнословие”. Но, след като Христос е Словото на Бога, логично е един пророк да не казва никога, каквото и да е всъщност ново, след като Истината на Бога е една.

Hans Urs von Balthasar е един от най-значимите теолози на века ни. В Грегорианския Университет понастоящем съществуват повече докторски работи за Balthasar, отколкото за който и да е друг теолог. Той е, който проучи дълбоко християнското пророчество. Вярва, че Христос вероятно има Живота, и Жертвата на Христос на обективна основа направи всичко ново – Христос направи жертвата, която беше необходима, за да се премахне бентът между Бога и човека. Даде на човека възможността да се съедини с Бога, но тази възможност очаква все още пълното си осъществяване. Ако погледнем това, което човекът е постигнал само в този век – мисля си особено за Холокоста - мога да си представя трудността, с която някои възприемат уверението, че Спасителят е дошъл в света! Идването на Христос не е последното слово на Бога – това е най-съвършеното Му слово, но това слово трябва да се приложи. Ето защо, човек може да твърди, че Християнизмът е междинен етап между това, което Христос направи и това, което ще изпълни в историята и в последните времена. Отците на Църквата го знаеха това добре. Христос дойде единствено с целта да дойде отново и да изпълни Царството, което обеща с първото си идване. В това, въпреки че не изцяло са поставени повечето християнски обичаи – молитви, съзерцание, жертва, мисия и всяка друга инициатива, която води евангелието до своето изпълнение. И тук, пророчеството има своето място. Иисус казва в евангелието на Йоан, че Светият Дух ще припомни на Църквата всичко (14, 16) и ще ги поведе всички към истината (16, 12-15). Всяка християнска дейност е свързана с това припомняне на истината. В тази процедура на припомняне и напътване към истината трябва да се съсредоточим, за да се доближим до сърцето на естеството и целта на пророчеството.

Библиография:

 

  • Balthasar, Hans Urs von. Thomas und die Charismatik. Freiburg, 1996.
  • Fisichella, Rino. Dictionary of fundamental theology. Ed. René Latourelle & Rino Fisichella. New York, 1994.
  • Hallbäck, Gert. Nordisk Nytestamentligt Nyhedsbrev. Nr. 2, august 1995.
  • Rahner, Karl. Visionen und Prophezeihungen. Herder, 1958.
  • Ratzinger Joseph. Wesen und Auftrag der Theologie. Freiburg, 1993.