ВРЪЩАНЕ КЪМ УЕБСАЙТА:http://www.tlig.org/bg/spirituality/prophecy/intratz1/РАЗМЕР НА ШРИФТА: NORMAL - LARGE

Български » Духовност » Пророчество » Въпросът за Християнското Пророчество  »

 

Въпросът за Християнското Пророчество

Християнството винаги съдържа в себе си елемент на надежда

“Изключително спешно е автентичният елемент на обещанието и на изпълнението онаследено с християнската вяра да бъде представен по разбираем и способен да бъде изживян начин.”

Интервю с Кардинал Йосиф Ратцингер

от Нилс Кристиан Хвид

Според повечето теолози, понятието “пророчество” се упоменава при пророците от Стария Завет, при Свети Йоан Кръстителя или в пророческия обхват на Църквата. Въпросът за пророчествата обаче рядко се споменава в Църквата. Но, историята на Църквата е изпълнена с пророчески ликове, много от които не бяха канонизирани освен много по-късно, въпреки че по време на живота си предаваха Словото, не като свое, а като Божие Слово.

Никога не е съществувало систематично проучване относно особеността на пророците, за това какво ги различава от представителите на институционната Църква и как словото, което ни разкриват е свързано със Словото разкривано от Христос и ни беше предадено посредством апостолите. Никаква теология не е достатъчно развита относно християнското пророчество. Наистина, много малко са трудовете относно този въпрос. 2

Кардинал Йосиф Ратцингер още в началото на теологическата си дейност, се занима с въпроса на Откровението със забележителна дълбочина. Докторската му позиция върху Теологията на Историята3 на Свети Бонавентура имаше такъв неотеристичен отзвук в епохата си, че в началото беше отхвърлена.4 През онази епоха, Откровението се считаше като сбирка от божествени изречения, като сбирка от логични познания. В проучването си обаче, Ратцингер откри, че според Бонавентура Откровението говори за дейността на Бога в историята, където истината бива постепенно разкривана. Откровение е непрекъснатото развитие на Църквата в изпълнеността на Словото.5 Този текст беше приет единствено, когато беше съкратен и написан отново. Оттогава, Ратцингер поддържа динамичното проумяване на Откровението под светлината, на което “Словото (Христос) е винаги над, каквото и да е друго слово, и никакво друго слово не би могло да го изрази пълно. Наистина, словата участвуват в неизчерпаемата изпълненост на Словото. Благодарение на Него, започват и се развиват по време на срещата с всяко поколение.”6

Всяко теологическо определение на християнското пророчество може да стане само в рамките на това динамично разглеждане на Откровението. До 1993 г., Кардинал Ратцингер казваше: “спешно е неоходимо дълбоко проучване, което да определя какво означава да е човек пророк”.7 Поради тази причина, поискахме да се срещнем с Кардинала и да обсъдим въпроса за християнското пророчество.

В Стария Завет, пророците с критиката си отварят пътя за Израел, придружавайки го до края. Кои са възгледите ви за пророчеството в живота на Църквата?

ЙОСИФ РАТЦИНГЕР: Нека като начало да останем при пророчеството в Стария Завет. За да бъдат избегнати недоразумения, трябва да уточним какво представлява пророкът. Главната характерна черта на пророка не е пророчеството на бъдещи събития. Пророкът не е манд. Пророкът е човек, който казва истината като се основава на контакта си с Бога. Въпросът не е да пророкува бъдещето с всяка подробност, а да направи живо присъствието, във всеки момент, на божията Истина и следователно да ни укаже правилната посока. За народа на Израел, словото на пророка заема една особена мисия, в смисъл, че вярата бива възприемана най-вече като надежда в Този, който ще дойде, продължава и опазва жива надеждата. Важно е също така да подчертаем, че пророкът не е есхатолог, въпреки че е възможно да изглежда такъв. Всъщност, не описва събития от последните времена, но ни помага да разберем и да изживеем вярата като надежда. И дори ако, от време на време, пророкът да трябва да проповядва Словото на Бога като остър меч, не означава, че непременно ще упражни критика върху организираната религия или институциите. Заповедта му е да намали неправилните тълкувания и злоупотребата със Словото и институциите, правейки жизнените изисквания на Бога завинаги присъствуващи. Но, би било погрешно да счетем Стария Завет като антагонистична диалектика между Пророците и Закона, защото и двете страни произхождат от Бога. Следователно, имат и двете пророческо служение. Това е един много важен момент, според мен, защото ни води към Новия Завет. В края на Второзаконието, Моисей е представен като Пророк и самият той се представя за такъв. Казва на Израел: “Бог ще ти изпрати един пророк като мен.” Какво означава “пророк като мен”? Отново според Второзаконието, и мисля, че това е критичната точка, особеността на Моисей се състои в това, че беше говорил с Бога като с Приятел. В това, виждам корена и същността на пророческия елемент “лице в лице” с Бога, в “говоря с Него като на приятел”. Единствено, благодарение на непосредствения разговор с Бога е възможно пророкът да говори от време на време.

Как може понятието за пророчеството да бъде свързано с Христос? Можем ли да опишем Иисус Христос като пророк?

РАТЦИНГЕР: Отците на Църквата извадиха като заключение от по-горния пасаж на Второзаконието едно обещание на Христос, нещо, с което се съгласявам. Моисей казва: “един пророк като мен”. Бивайки “лице срещу лице” с Бога, пренесе Словото Му в Израел и го направи нация. Изпълни пророческата си мисия, водейки хората за срещата им с Бога. Всички други пророци се намират в службата на това пророчество и трябва винаги да освобождават наново Закона от неогъваемостта и да го превръщат в пътека на живота. Истинският и най-важният Моисей, следователно е самият Христос, който наистина живее “лице с лице” с Бога, тъй като е Неговият Син. В тази връзка между Второзаконието и Христос, можем да отбележим един много важен елемент за проумяване на единството на двата Завета. Христос е категоричният и истински Моисей, който действително живее “лице с лице” като Негов Син. Не ни води просто към Бога посредством Словото и законите, а ни съединява с Него посредством живота Си и Страданието Си и с въплъщението Си ни прави Тяло Христово. Това означава, че Пророчеството присъствува силно в Новия Завет. Ако Христос е изключителният пророк, защото е Син, тогава Христологическият пророчески размер навлиза и в Новия Завет поради общението със Сина.

По какъв начин смятате, че това се показва явно в Новия Завет? Смъртта на последния апостол не постави ли категоричен край на по-нататъшни пророчества, изключвайки всякаква възможност за това?

РАТЦИНГЕР: Наистина, съществува възгледът, според който изпълнението на Откровението показва края на пророчеството. Смятам обаче, че този възглед съдържа двойно неправилно тълкуване. Първо, храни идеята, че пророкът изключително свързан с размера на надеждата, няма вече друго служение, защото Христос е вече с нас и надеждата се премести в настоящето. Тази идея е погрешна, Христос дойде в плът и се възкреси в Светия Дух. Това ново присъствие на Христос в историята, в тайнствата, в Словото, в живота на Църквата, в сърцето на всеки човек, е изразът и началото на крайното идване на Христос, който изпълва всичко.9 Това означава, че Християнизмът винаги клони към идващия Господ, с едно вътрешно движение. Това става и сега, въпреки че по различен начин, защото Христос е тук. Божията Евхаристия винага е била считана като нашият ход към идващия Господ. Възгледът, че християнизмът е вече едно пълно присъствие и не съдържа някакъв елемент на надежда е първата грешка и трябва да се отхвърли. Новият Завет съдържа различни елементи на надежда, но винаги става въпрос за надежда. Съществено е за новия народ на Бога да служи на надеждата. Второто погрешно тълкуване е ограниченият интелектуален възглед за Откровението, считано като ковчежник на наследено познание, съвсем пълно, където нищо не може да бъде прибавено. Автентичното събитие на Откровението се състои във факта, че биваме въвеждани в “лице в лице” с Бога. Откровението е по същество Бог, който се дава на нас, който създава заедно с нас историята и ни съединява наново, събирайки ни. Това е разгъването на обвивката, което съдържа също така един комуникативен елемент и осъзнавателен строеж. И това има последствия върху познанието ни за истината на Откровението. Откровението, проумявано по правилния начин, сполучи целта си с Христос, защото, с красивите слова на Свети Йоан на Кръста, когато Бог говори лично, не съществува нещо, което може да бъде прибавено, не може да се каже нищо повече за Словото. Намира се между нас по един пълен начин и Бог няма нищо по-голямо да ни даде, да ни каже от самия себе си. Но това пълно предоставяне на Бога, тоест, че Той, Словото, присъствува в плът, означава също така, че трябва да продължим да проникваме в това тайнство. Това ни възвръща към перспективата за надеждата. Идването на Христос е началото на ново знание, което все повече се задълбочава, и на постепенното откриване на това, което ни беше дадено със Словото. Така, нов път се открива, който води хората към истината, както го поставя Иисус в Евангелието на Йоан, когато спомена Изливането на Светия Дух.10 Смятам, че Христологията на Светия Дух, която изплува от словата на Иисус е много важна за нашия въпрос, тъй като Христос обяснява, че въплъщението Му е било просто първата стъпка. Действителното идване на Христос ще стане, когато Христос не е вече свързан с едно място или в едно ограничено тяло, а когато идва при всички нас в Дух като Възкресен, така че въвеждането в истината да придобие все по-голяма дълбочина. Изглежда ми ясно, че пророческият елемент, като елемент на надежда, не може разбира се да липсва или да изчезне, след като църковното време, тоест, когато Христос идва при нас в Дух, се определя от тази особена Христология на Светия Дух.

По какъв начин присъствува този елемент? Как се появява, например, при Свети Павел?

РАТЦИНГЕР: При Павел е особено явно, че апостолската му същност, отправена към целия идолопоклоннически свят, съдържа също така пророчески размер. Благодарение на контакта му с Възкресения Христос, ни разкрива тайнството на възкресението и ни води към дълбините на Евангелието. Благодарение на този негов контакт се развива един нов възглед за Словото на Христос, осветлявайки особено измерението на надеждата и показвайки критичния й динамизъм. Да бъдеш апостол е, разбира се, нещо неповторимо. Въпросът, тогава, е какво става в историята на Църквата, когато приключва апостолският период. Един пасаж от посланието до Ефесяните е много важен за отговора на този въпрос. Павел пише, че Църквата се основава върху апостолите и пророците.12 Някога са вярвали, че този пасаж с “апостолите” е имал пред вид дванадесетте и с “пророците”, онези от Стария Завет. Съвременната тълкувателна наука твърди, че понятието “апостол” трябва да се взема пред вид по-нашироко и че понятието “пророк” трябва да указва пророците в Църквата. Според Второто послание до Коринтяните 12, пророците от онези времена са съставлявали братство. Същото се споменава в “Учението”, където братството е все още ясно присъствуващо. По-късно обаче, братството на пророците се разтури като интституция. Сигурно не случайно, след като, както изглежда още от Стария Завет, служението на пророка не може да се включи в институция. Критиката на пророците не се отправя само към свещениците, но и към официалните пророци. Това се вижда ясно в книгата на пророка Амос, когато говори срещу пророците от царството на Израел. Пророците много често се насочват срещу “официалните пророци”, защото пространството на пророчеството е изключително пространството, което Бог пази за себе си, за да се намесва лично и отново, поемайки самият Той инициативата за това. Следователно, това пространство не може да се включи във формата на официално братство. Би трябвало, според мен, да изследваме явлението пророчество в двойната му форма, под която винаги се е появявало в Историята на Църквата. Първата форма се състои в това, че пророческата харизма би трябвало да се признава в апостолското братство по същия начин, тъй като самите апостоли бяха пророци, по свой начин, така че не само да се осветлява настоящето на Църквата, но и да се дава на Светия Дух възможността за действие. Това го наблюдаваме в Църковната История при големи фигури, както Големия Григорий и Свети Августин. Съществуват и други големи църковни личности, които бяха същевременно пророчески фигури. Това показва, че лица на официалната църква имаха отворена вратата за Светия Дух. Единствено по този начин можаха тези хора да изпълнят задълженията си по пророчески начин, както определя относно това “Учението”. Втората форма е свързана с Бога, който посредством харизмите, запазва за себе си правото на непосредствената Си намеса в Църквата, за да я разбуди, да я предупреди, да я изведе напред и да я освети. Смятам, че този вид пророчески – харизматични форми преминават през цялата църковна история, намират се винаги при по-критичните й моменти, както например, при пораждането на монастичния живот, основан от Свети Антоний, отпътувайки за Египет. Монасите бяха тези, които спасиха Христологията от Арианизма и Несторианизма. Големият Василий е друга една личност от подобен вид, тоест значим епископ и, същевременно, голям пророк. И по-късно, намираме едно харизматично начало в движението на монастичните ордени. Нито Свети Доминик, нито Свети Франциско пророкуваха бъдещето, но бяха разбрали, че е дошъл моментът Църквата да се освободи от феодалната система, да се оцени наново вселенството и евангелската беднота и апостолския живот. С тези свои деяния, дадоха отново на Църквата нейното истинско лице, Църква ръководена от самия Христос и движена от Светия Дух. Представляват едно ново начало и предизвикаха преобразованието на църковната йерархия. Други примери: Екатерина от Сиена и Бригита от Швеция, две големи женски фигури. Важно е да подчертаем, че в особено трудни за Църквата моменти (както кризата в Авиньон и схизмата, която последва) известни женски фигури изправиха ръста си, за да оповестят, че живият Христос страда и Той в Църквата Си.

Следваща страница