ВРЪЩАНЕ КЪМ УЕБСАЙТА:http://www.tlig.org/bg/spirituality/passion/РАЗМЕР НА ШРИФТА: NORMAL - LARGE

Български » Духовност » Страданието »

 

Изживяванията от Васула на Страданието на Иисус

Получавайки от Бога харизмата на вътрешен говор, Васула в много случаи изживя Страданието на Иисус. Следните описания са от един от тези случаи, изживян точно преди една конференция в Омаха, Небраска, през юни 1993.

На 12 юни 1993, преди конференцията, на която Отец Людевич Рюпчич OFM (богослов и преподавател по екзегетика в Сараево; имаше смелостта да публикува, през 1983 г. в Югославия, под комунистическото управление, “Появяванията на Богородицата в Меджугорие”, първата книга относно тези появявания) щеше да говори и той, Васула Риден, Отец Майкъл О,Карол, г-жа Кристин Линч, издателка на Английското издание, г-н Пат Калахан на Тринитас, издател на оригиналните ръкописни писания и г-н Джон Линч, се срещнаха в хотелската стая на Васула, за да обсъдят начините за разпространение на Посланието на Истинския в Бога Живот.

Изживяването на Васула започна почти веднага в началото на срещата. Описанието на Васула за изживяването й е последвано от описанията на отец Майкъл, Пат Калахан и Крис Линч. (Tези описания бяха дадени за това интернетно издание.)

Описанието на Васула

Преди срещата, Васула беше получила това послание от Иисус: 11 юни 1993

Когато започна срещата, те обсъждаха, а аз слушах. След около десет минути гласовете им започнаха да смущават дущата ми и станаха тежки и болезнени, ранявайки душата ми. Една картина ме порази за това колко далеч е всеки, включително и аз, от святостта и как мирът липсва у всяка душа.

Печал започна да се промъква в мен в степен да чувствам голяма агония. Наведох се към Отец Майкъл О,Карол и прошепнах в ухото му, че не се чувствам добре. В този момент той поиска от Пат Калахан да бъде с мен, докато той излезе да вземе един документ от хотелската си стая.

Няколко секунди след като агонията стигна своя връх, озовах се да потъвам и Пат ми помогна да легна на пода, измъчена. Душата ми изпитваше голяма болка и горчиво плачех. Бях притисната на пода, защото Иисус пое цялото ми същество, така че да чувствам какво беше чувствал, докато Той действаше и говореше чрез мен. Телесното ми тегло се промени, ставайки тежко като олово, въпреки че аз не усещах промяната.

Усетих как целият свят беше издълбан в Христовото Тяло. Изживях целия свят издълбан в Христовото Тяло. Усетих Мирът да липсва от всеки човек и че, вместо да вдигнем главите си да погледнем в Христос, всички бяхме много заети да се заяждаме помежду си и не обръщахме внимание на Святото Му Присъствие застанало сред нас.

Видях светът да е измамен, дори тези, които са близо до Христос и как липсва обичта. Усетих как Светият е пренебрегнат, защото сме твърде заети да бъдем зли и ехидни един към друг. Усетих нечестивостта на света и радостта да си вредят един на друг. Почувствах цялото това бичуване и нановошно разпъване на Христос. Контрастът на Светия Му Лик с нашата опетнена душа беше поразителен! Колко далеч сме всички от свястостта и чистотата.

Тогава Иисус проговори чрез устата ми. Умоляващо “Мир” се повтаряше отново и отново, докато тялото Му биваше дълбаено от нашата жестокост. Понякога думата излизаше с нисък шепот. Тогава се чувствах разпъната. Агонията на разпъването се промъкна в или върху мен. Не си спомням за колко дълго време. Спомням си, че тялото ми взе позицията на смърт. Наведена глава към гърдите с огънати рамене, които се издигаха от пода и останаха в това положение за много дълго. Китките ми бяха приковани към пода през цялото това време. Излизайки от това, почувствах се като че ли някой вдигаше дясната ми ръка и правеше с нея византийски благославящ кръст. Усетих голяма сила, която ме улесняваше да направя благословението, очевидно за всяко едно от присъстващите лица. Не можех да си спомня тази подробност. Когато това ставаше, изживявах мир, а не агония.

След като това приключи, отново усетих агонията да се промъква в душата ми и болката на Христос ме обхвана напълно. Спомням си, че както бях легнала на земята, изведнъж се озовах седнала и мисля, че силно се разплаках. След това отново бях тласната назад. Ръцете ми бяха поставени една към друга като за молитва. Тогава чух себе си, докато все още плачех, да се моля бавно с Отче наш. Думите излизащи от устата ми бяха на интервали от две или три секунди помежду си. Всяка дума биваше произнасяна с голяма трудност и гласът едва се чуваше. Спомням си, че точно преди да кажа думите: “но избави ни от лукавия”... почувствах се така, сякаш тялото ми се разкъсваше на парчета и скръбта ми толкова се беше засилила, че си помислих, че ще умра.

Веднага след молитвата, усетих копнеж за Отеца. И се озовах да Го търся. Устните ми на няколко пъти произнасяха: “Авва?” като: “Къде си?”

Помислих, че всичко свърши. Агонията ме остави и прошепнах името на Пат. Той се наведе към мен и постави ухото си близо до устните ми, тъй като гласът ми беше едва доловим. Поисках му да ме вдигне и да ме постави на един стол, защото чух отец О,Карол да казва, че трябва да ме вдигнат на леглото. Така, Пат се опита да ме вдигне да седна в началото и можах да видя колко му беше трудно да го направи, в степен да трепери от усилието, но не можа да ме вдигне, дори на сантиметър от пода. Разбрах, от предишни преживявания, че Христос продължава да ме държи. Трябва да бях поискала още два или три пъти, през няколко минути, да ме вдигнат. Но не успяваха. Отец О,Карол се опита сам, но и той не успя.

Усмихнах се, защото изглеждаха напълно изгубени пред свръхестественото. Решиха, че двама душа трябва заедно да ме вдигнат, и все още безуспешно. Почти веднага, аз, без много усилия, седнах. Движенията ми бяха много бавни. Нямах глас. Донесаха ми чай. Бавно си сипах малко чай, но не можех да пия. Осъзнах, че Иисус все още ме държеше и не след дълго отново паднах в позицията на разпятието. Преживях разпятието за втори път. Накрая направих знак на Пат с очи, тъй като не можех да се движа. Устата ми беше суха и почувствах устните си като пергамент. Поисках от Пат да овлажни устните ми. Той го направи, потапяйки пръста си в течност, след това намокри устните ми. Направи го няколко пъти, за да облекчи жаждата ми.

Мисля, че ръката ми още веднъж се  вдигна и направи Византийската благословия. Когато очите ми срещнаха отец Рюпчич, (виж описанието на Пат Калахан) отново ръката ми беше използвана, за да го благослови. Тогава Иисус проговори чрез устните ми и пророкува:

Кажи на Отец Рюпчич, че накрая Хърватите ще бъдат предоставени. Не всичко е напразно. Всичко е за Славата Ми. 
Благословени са миротворците, защото те ще бъдат наречени деца на Бога.
Благословени са чистите в сърцето, защото те ще видят Бога.
Благословени са бедните в духа, защото тяхно е Царството на небето.
Радвай се! защото твоят Цар е на пътя на завръщането. Спасението е в обсега на ръката!

Когато всичко свърши, отново бях наред нямах “последици”.

(В четвъртък, на 17 юни 1993, по време на пътуване във Филипините получих изживяването на стигмата в десния крак, където остава и до днес.)

Описанието на отец Майкъл О,Карол

Срещата започна в 10 часа. Почти веднага Васула се обърна към мен и прошепна, “не се чувствам добре”. Споменах го на другите, предполагайки, че ще изчакат резултата и напуснах стаята за няколко минути. Когато се върнах видях, че Васула беше се повалила в ръцете на Пат Калахан. След това тя лежеше на пода. Бях виждал Васула да понася Страданието най-малко два пъти, веднъж в Швейцария и веднъж в Питсбърг. Изживяването не беше ставало през последните 18 месеца. Но разпознах неговото повторение, отбелязвайки признаците, които бях видял по-рано: търсещ поглед в очите с обтегнато лице, ръцете държани нагоре, периодични гърчещи се движения на цялото тяло придружени с викове на страдание или стенания. Този път тя плачеше от време на време.

Някои от нас бяха развълнувани до сълзи. Пат Калахан коленичи до Васула и записваше, докато тя говореше. “Мир” се повтаряше няколко пъти. Имаше послание за Отец Людевич Рюпчич, OFM, и послание за Конференцията. Мислейки за предишните случаи, когато Васула се съвземаше от изживяването, предложих да й дадем малко чай. Тя отпи малко. След това ненадейно каза на Пат, че изживяването започва отново. Това и стана. Г-жа Линч се върна в залата. По-късно Джон отиде при нея.

Пат и аз овлажнихме устните на Васула с капки чай или вода, които тя прие. Всеки поотделно и двамата заедно се опитахме да вдигнем Васула от пода. В строителството Пат е имал опит от вдигане на предмети с тежест стотина паунда. Не можехме дори да помръднем тялото на Васула, въпреки че тя прие да направим своите усилия; тя е с лека конструкция и обикновено може лесно да бъде вдигната. Тъй като нашите усилия се провалиха тя шеговито се усмихна и имах чувството, че почти ме закачаше сякаш казваше “продължи да се опитваш”.

Пат смяташе, че Спасителят натежа тялото й поради греховете на света. Когато изживяването приключи, Васула, с едва забележимо усилие, се вдигна сама до седнало положение и зае мястото си на стола. Пат прецени продължителността на изживяването над три часа. Убедихме Васула да хапне. Беше готова да направи дългото си изказване на Конференцията в 4 часа.

Описанието на Пат Калахан

Събрахме се в стаята на Васула да обсъдим процедурите по издаването на посланията на Истинския в Бога Живот. В началото на срещата Васула спомена, че не се чувства добре. Отец О,Карол отиде в стаята си да вземе някои книжа. Васула ме погледна и ми поиска да се приближа, казвайки “Пат, ще останеш ли наблизо, не се чувствам добре”. Тя се отпусна напред, като че ли щеше да припадне. Преместих се до нея, за да й помогна. И както се местех, тя започна да пада напред. Протегнах се да попреча да падне, и я положих на пода. Тя очевидно страдаше.

Както стояхме там с нея, тя започна да стене и да плаче в изтощение, меко, болезнено. Болката й стана толкова тежка от голямото бедствие, което изживяваше тялото й, беше доста очевидно. Сякаш едва ли би могла да понесе или издържи силната болка. Тялото й се гърчеше в агония. Не съм наясно колко дълго продължи това.

Тя започна да се обръща от една страна на друга в отговор на болката, движенията й станаха по насилствени, почти сякаш, за да избегне от нещо, което се нахвърля срещу нея. Тогава, по-скоро внезапно, ръцете й бяха тласнати назад, сякаш поставени на кръста. С ръцете и краката й приковани, главата й и торса й се движеха назад и напред в голяма болка. Торсът й от бедрата нагоре се вдигнаха от пода на шест до осем инча и главата й се наклони върху лявото й рамо. Тя беше вдигната при това положение с ръцете сякаш бяха заковани на пода. Краката й бяха прилепени заедно, лявото й коляно беше леко приведено, а дясното коляно приведено и леко повдигнато.

Беше нереално, че вероятно бяхме свидетели на това, което изглеждаше да има характерните черти на Страданието на Господа. С торса намиращ се на пода, видях картината на човек намиращ се на кръста. Стоновете й и виковете й на агония биваха прекъсвани от време на време от думите, “мир... мир... мир”, (повтаряни многократно). Не зная колко дълго трая, но тялото й спря да се движи и тя увисна на пода, както описах.

Миг по-късно торсът отново се опря на пода и тя вдигна двете си ръце. Очите й се отвориха и лицето й стана лъчисто по начин, който не бях виждал преди. Тя извика много тихо “Авва” с вдигнати ръце. Устните й се движеха, сякаш говореха, но не чух нищо. Тя отново утихна, но мога да кажа, че все още страдаше. В един миг тя наведе главата си наляво и остана така, като мъртва.

Тя произнесе, едва доловимо, думите “жадна съм”. Отец О,Карол взе чаша вода да й даде да пие, но тя не можа да я вземе. Намирах се коленичил зад дясното й рамо. Тя лежеше с протегнати ръце и изглежда болката й беше намаляла. Вдигна ръката си като за благословия – държеше пръстите си като Иисус, както бива изобразяван понякога да дава благословия. След това много бавно благослови всеки един от нас. В голяма агония и решително, движейки дясната си ръка, тя посочваше всеки един от нас, но не гледаше никого. Имах впечатлението, че Иисус ни благославяше от Кръста. Оставайки така, тя кръстоса ръце и ги постави високо над стомаха. Продължи да лежи, с отворени очи. В този момент един от намиращите се трябваше да излезне.

След това се преместих и коленичих до краката й от дясната й страна. Тя продължи да лежи за известно време. Обърна леко главата си да ме погледне сякаш, за да каже нещо. Наведох се, за да я чуя. Помоли ме да й помогна да седне. Изглежда, че страданието й приключваше. Поставах едната си ръка под лявото й рамо, а другато под дясното й рамо, за да я вдигна, но въпреки опита си открих, че не можех да я преместя. Беше много странно усещане. Като че ли се опитвах да вдигна жива сила, а не нещо, което е тежко, както правех при строителството. Васула ме погледна в очите, като че ли знаеше, че не можех да я вдигна и не можеше да ми помогне. Тогава слаба усмивка се появи на лицето й, и аз коленичих назад. Не разбрах смисъла на тази усмивка в онзи момент.

Преместих се до краката й. На няколко пъти ми поиска (тихо и едва доловимо) да й помогна да седне. Всеки път, се опитвах и не успявах, и всеки път малка усмивка се появяваше на лицето й. Запитах се какво би могло да означава тази усмивка. Сякаш Господ ми казваше: “Колко малко можеш да направиш без Моята помощ. Не можеш да помогнеш на една толкова малка да седне.” Беше също така потвърждение, сякаш Господ искаше да зная, че “Всичко е наред. Не е нужно да направиш нищо, защото всичко се намира в дланта на ръката Ми. Успокой се и бъди в мир.”

Отец О,Карол приближи своя стол. Тя отново поиска помощ, за да седне. Въпреки че бяхме двама да й помогнем, не можахме да я помръднем. И отново, беше различното усещане, че не се опитваме да вдигнем нещо много тежко в мъртво тегло, а по-скоро жива сила. Малко след това, отец О,Карол и аз се опитахме да я вдигнем, тя, със своето съгласие, вдигна едната си ръка и седна. Беше сякаш Господ да ни напомня, че “Всичко става в Моето време. Малко неща можете да направите, докато не получите Моята помощ, Моята подкрепа.”

Както седеше на пода, Васула изглеждаше много, много обезсилена. Придърпахме един стол и отец О,Карол й предложи чаша чай. Той ми обясни, че понякога тя се съгласяваше за малко чай след подобно изживяване. Помогнахме да придърпаме стола до масата. Тя седеше там, много тихо и пак се отпусна на стола си. След като поръчахме чая, погледнах часовника си. Беше около 12:45 часа. Когато донесоха чая, й го предоставихме, но тя не можа да задържи чашата. Предложихме й малко с лъжичка, но тя не прие. Изглеждаше много слаба. Смятайки, че изживяването на Страданието беше приключило, Отец О, Карол се върна в стаята си. Мисля, че Джон също стана.

Опитах се отново да помогна на Васула с чая, тя ме погледна и каза, “Пат, не мисля, че все още е приключило” или нещо подобно. И веднага се свлече напред за втори път, готова да падне от стола си. Така че отново се протегнах, за да й попреча да падне и я положих на пода. Тя изживя същото, както първия път, но не толкова дълго и толкова тежко. Стенеше, плачеше, с дълбок, отчаян плач. Отново се изтегна като на кръста, в голяма агония и мъка. След известно време ме погледна. Знаех, че искаше нещо да каже. Много тихо, много мило, тя каза, “жадна съм”.

Спомням си първите усилия на отец О, Карол да й даде да пие от чаша и след това си спомних медицинските сестри как овлажняват устните с памучни тампони. Нямахме тампони затова с пръста си навлажних устните й (устните на нашия Господ). Както седях върху петите си и коленичил мълчаливо, думи от посланията стигнаха до мен: “Устните ми са пропукани от липса на обич.” Стана ми много мъчно. Първата ми мисъл беше колко малко обич отдаваме на нашия Господ. След това си помислих за себе си! Колко малко обич отдавам на своя Господ! Въпреки голяма Му обич и нежност, които изпитва към мен и към всеки един от нас. Осъзнах дълбоко простия дар, който ми предоставяше да овлажня пропуканите “Му” устни, като малко деяние на обич и доброта. Показа ми също така колко важно беше това за Него.

Вдигайки очи, видях, че Васула ме гледаше сякаш, за да ми каже нещо друго. Наведох се да я чуя. Даде ми послание за отец Рюпчич. Говорейки много тихо и бавно тя каза, “Кажи на отец Рюпчич, че Хърватите ще бъдат предоставени накрая.” Когато започна да казва нещо друго, взех лист хартия, за да го запиша. Тя започна: “Не всичко е напразно. Всичко е за Моята Слава.” Говореше много тихо и бавно, но постепенно заговори все по-бързо и по-бързо, бързах развълнуван да успея да записвам. Започнах да записвам четвъртото послание: “Благословени са Миротворците... (пропуснах част от това... те ще видят Бога.)” Петото послание беше “Благословени са чистите в сърцето, защото те също ще видят Бога.” След това шестото послание, “Благословени са ... (пропуснах останалото)” Последното послание го записах, “Радвайте се! Защото вашият Цар е на пътя на завръщането. Спасението е в обсега на ръката!” Тя все още изпитваше голяма болка, докато говореше. Продължих да коленича.

Докато давах посланието на отец О,Карол, той се обърна, за да отговори на почукването на вратата. Беше отец Рюпчич. Двамата свещеници се срещнаха в коридора за няколко минути, докато аз стоях коленичил до Васула. Тя каза, “Кажи на отец Рюпчич да дойде.” След това ми поиска да му прочета това послание: “Кажи на Отец Рюпчич, че Хърватите ще бъдат предоставени накрая.” Намираше се отдясно от Васула, под ъгъл. Тя гледаше право пред себе си.

Докато се намираше в това състояние, лицето й беше приело друг вид – лъчезарен, екстатичен, много красив вид; смес от радост и болка, вероятно преобразена. Очите й бяха широко отворени и гледаха право напред. Малко след като прочетох посланието за отец Рюпчич, тя вдигна ръката си в неговата посока, и го благослови (Иисус го благослови) по същия бавен, умерен начин както преди, гледайки право напред, а не към отеца.

Малко по-късно, отец Рюпчич излезе от стаята заедно с листовете с посланията. По-късно се върна и ми даде посланията, след като беше задържал едното, което беше за него.

Изживяването на страданието от Васула продължи с мъчителна болка и агония, в началото с протегнати ръце; и след това кръстосани на гърдите й, очите гледаха право напред в далечината с този особен вид, красив вид – почти лъчезарен, смес от дълбок мир, радост, но и очевидна болка. Стоях за малко от дясното й рамо. Отец О,Карол се опитваше да я облекчи. Отново я чух да казва, “жадна съм”. Отецът донесе вода и леко, нежно овлажни устните й (устните на Иисус) с пръста си. Тя изглеждаше да се намира в мир.

Отецът излезе от стаята. Бях коленичил, мълчалив, близо до краката й, и се молех. Молих се дълго време по време на страданието й. Тя се обърна, погледна ме и каза, “жадна съм”. Силно развълнуван, отново овлажних устните й (устните на Иисус) с пръста си. Сърцето ми съзнаваше напълно желанието на Иисус за малко обич. Беше такава радост да Му служа по такъв начин.

След известно време тя се размърда, сякаш, за да седне. Преместих се малко, за да може да стане по-лесно. Тя се опря и се хвана за ръката ми, за да седне. Когато най-сетне се изправи беше толкова слаба, че се облегна на мен. Подкрепих я за малко. Все още бях толкова изпълнен с реалността за страданията на Иисус поради моите грехове, че чувствах сякаш държах нашия Господ в ръцете си след разпятието. Имах чувството, че Богородицата ме оставя да изпитам част от голямата мъка и голямата нежност, която Тя изпитваше за Своя Син. За миг беше сякаш аз бях Мария, държейки своя Син. Не намирам друг начин да го изразя.

Васула започна да се съвзема постепенно и й помогнах да седне на стола до масата. Попитах я дали би искала малко чай. Тя се съгласи, и й приготвих. Беше толкова слаба, че не можеше да държи чашата. Дадох й малко чай с лъжичка. Тя постепенно “идваше на себе си”.

За пореден път, погледнах часовника си. беше около 13:45 часа. Отец О,Карол дойде и зачака на ръба на леглото. Силите й постепенно се възвръщаха. Изглеждаше много уморена. Изпи чая си и каза, че е наред. Отец О,Карол я попита дали иска нещо да хапне преди да проведе срещите си през следобеда. Беше планирал за 15:00 часа. Тя сметна, че ще има време за една супа.

Преди да излезнем от стаята, Васула топло прегърна отец О,Карол – много мил момент. После отидохме в ресторанта, където показах на Васула листа, където бях записал посланията. Тя поправи някои от записаните неща и допълни недовършените: “Благословени са миротворците, защото те ще бъдат наречени деца на Бога.” И “благословени са бедните в духа, защото тяхно е Царството на небето.”

Васула нямаше време да си почине между изживяването на страданието си и конференцията. Беше чудно как можа да се възстанови толкова бързо. След кратък обяд, представителят на домакините я придружи на конференцията, където тя говори за Посланията на Иисус в 16:00 часа.

Описанието на Крис Линч

Бях поканена на срещата в хотелската стая на Васула в събота, 12 юни 1993, във връзка с издателските процедури. Тъкмо бяхме започнали обсъждането, когато Васула прошепна на отец О,Карол. Отецът се изправи, каза ни, че Васула не се чувства добре и да продължим обсъждането в стаята й. Джон и аз се изправихме и отецът тръгна към вратата. Пат Калахан седна до Васула и я подкрепи, защото се чувстваше много слаба.

Тогава стана нещо много странно. Васула лежеше напълно простряна в средата на стаята, на няколко стъпки оттам, където седеше. Въпреки че я гледах в същото време, не я видях да пада, или да се свлича – тя се намери просто внезапно на пода, очите й гледаха нагоре, ръцете отстрани, краката изпънати, прибрани заедно. Мисля, че всички осъзнахме, че беше станало нещо вън от обикновеното, и никой не се мръдна или отиде да я подкрепи. Просто стояхме и гледахме. Следващите деветдесет минути бяха толкова особени и толкова странни, но и много красиви. Времето буквално спря. Гледахме всички тази слаба фигура с дълга руса коса легнала на пода, бавно да се озовава на позицията на Христос на Кръста. Ръцете й бавно се обърнаха назад и нагоре, плътно на пода, докато стигнаха 45 градусов ъгъл, двете колене прибрани заедно леко се извиха наляво. След няколко минути раменете и главата буквално се вдигнаха във въздуха в много неестествена позиция на тялото, ръцете все още на земята, и след това главата й падна към лявото й рамо подобно на изображенията на Христос, прикован на кръста, а тялото Му отпуснато и главата Му паднала напред върху рамото Му.

Можеха да се чуят слаби стенания. Тя остана в тази позиция за кратко време. Колко дълго, не зная. Чувствувах се вън от време и пространство. Раменете и главата й се отпуснаха след това обратно на пода. Това се повтори отново и отново през следващите три часа.

В периодите на спокойствие между тези позиции на “разпятие”, отецът й предложи напитка, но тя отказа. Той се опита да й даде глътка студена вода, но тя не беше способна да вдигне главата си. След третия път, тя се опита да говори, и много бавно, мъчително, като че ли устата й беше суха и в голяма болка, думите “мир, мир, мир” бяха произнесени от устните й пет пъти. През повечето от това време бях просълзена, много наясно за своята греховност, в пълно благоговение към това, което ставаше.

В определен момент, отново след позицията на разпятие, малко по-спокойна, ръцете й се спуснаха надолу от двете й страни. След кратка пауза, меко кафявите й очи, които дотогава гледаха към тавана, ни погледна тримата да се намираме до краката й. Дясната й ръка постепенно започна да се вдига в знака на мира – палеца опрян до двата малки пръста, средните пръсти поставени в знака на мира. Това се повтори три пъти, към тримата отпред, където се намирахме Пат, отецът и аз, и един много дълъг знак на мир към Джон, който стоеше от дясната й страна. Този път очите й, а не главата й, се изместиха, за да го погледнат.

Близо час след като се започна това необикновено събитие, точно след позицията на разпятие, Васула беше запитана дали би искала да я вдигнат на стола или на кревата. Тя направи знак със затворени очи, че е съгласна. Коленичих от едната й страна, Пат от другата, и се опитахме да сложим ръцете си под нея, за да повдигнем леко от пода. Бях изненадана и объркана, осъзнавайки, че не можех дори пръстите си да прокарам под главата й. Тя беше като вкаменена, твърда, неподвижна. Отецът, който стоеше зад мен, прошепна, “това е тежестта на греховете на света”.